Ермезинда от Каркасон и Раймон Роже се венчават в съюз, който съчетава дълга с привързаността, а с времето връзката им прераства в истинско партньорство. Заедно те укрепват териториите си чрез внимателно подбрани съюзи, мъдро управление и обща решителност, превръщайки се в уважавана сила в региона. Раймон се възхищавал на интелигентността и изяществото на Ермезинда и като символ на своята преданост, той поръчал изработката на великолепно колие от злато и скъпоценни камъни.
Докато колието било пренасяно към нейния двор, то попаднало в засада на разбойници и изчезнало безследно. Въпреки многобройните издирвания, бижуто така и не било намерено и постепенно се превърнало в легенда. Поколения по-късно, историята за изгубеното колие все още се шепнела в семейството. Пра-пра-праправнукът на Ермезинда, Раймон Роже Транкавел, бил запленен от преданието и вярвал, че скъпоценността може би все още съществува. Воден от обич към предците си и жажда за открития, внукът се отправил на приключение, за да го открие.
Нека видим какви улики му помогнаха да събере всички части:
„Подслонявам въздишки, които не гаснат,
където клетви бродят, макар сърцата да плачат.
Окови не нося, но тук ще остана,
от любов несломима и жива рана.
Стъпки ехтят, макар да съм сам —
що ме държи в този дом-храм?“
„Олтар аз нямам, но тук коленичат,
камбани не бия, но души се заричат.
Не от камък, а от вярност съм съграден,
живея във „вечно“, не само в този ден.
Ръце са молитвите, очите — пламък мой,
що съм аз, щом Любов е името ми в застой?“
„Създаден за краища, но пълен с присъствие,
където влюбени спят в вечно безмълвие.
Бял камък пази клетви, някога дадени,
обещания, от тихите мъртви опазени.
Не всички тук са самотни и в мрак —
някои чакат любовта да ги върне пак.
Що съм аз, където сърцата все още бдят?“
„Издигам се над реката, студен и висок,
където корони блестели и падали в рок.
Пазил съм сбогувания без прегръдка,
шепната любов, запечатана в горчива глътка.
Макар веригите тежки, духът бе суров,
сърца останаха верни в затворнически ров.
Що съм аз, където любовта надви камъка?“
„Цъфтя без почва, вехна без да умирам,
за преданост шепна, сърца аз намирам.
Носен върху щит, роден от въздишка,
обещавам „завинаги“ в безкрайна нишка.
Не ме късат ръце, а с грация ме даряват —
що съм аз, символът, който не забравят?“
„Танцувам в цветове без звук и без глас,
красотата ми грее във всеки от нас.
Шлейф от венчелистчета, гордост и блясък,
срамежливи погледи превръщам в изтънчен пясък.
Не летя, но очаровам всеки пред мен —
що съм аз, който ухажва в цвят пременен?“
„Стоя там, където клетви шепнат в нощта,
където пламват сърца и расте страстта.
Не от плът, а от копнеж съм изваян,
горя с любов, от нищо непокаян.
Свидетел на целувки, изкуство и обет —
що съм аз, храмът на сърцето в този свет?“
„Летя невидимо, поразявам в гърдите,
стрелите ми пронизват, но не се боите.
Играя със съдбата, но лъжа не зная,
събирам души, докато мигът отлетява в безкрая.
С лък във ръка и пакост в очите —
кой съм аз, дето нося любов в дните?“
„Аз съм шепот на съдба под лунни сияния,
мимолетна целувка на смели мечтания.
Играчите с риск пишат името ми в ефира,
сърца тръпнат в надежда, щом молитва извира.“
„Вземи сърцето си, любов моя, и го води смело през огън и сенки, защото всяка стъпка, която покориш, те приближава до прегръдката, която ни е писана.“
„Стоя в тишина, но за грижа говоря,
изсечен от камък, с любов ще се боря.
Не туптя, но все пак вдъхновявам,
замръзнал пламък, тишина подарявам.
Очи ще подминат, но сърцето ще спре —
що съм аз, символ на вечното море?“
„Танцувам в скреж, но сърца сгрявам аз,
обгръщам земята в тишина и в захлас.
Допирът ми е студен, погледът — ярък,
превръщам нощта в сребърен подарък.
Сезони минават, но моят чар не вехне —
кой съм аз, любовната серенада, що в лед не похлупва?“
„Където стомана и копнеж се срещат нежно,
и алени рози цъфтят под нозете метежно,
на разсъмване смели сърца съдбата коват —
кой етап на любовта е от стомана излят?“
„В тишина обгърната, пазя първия дъх,
където зората на душата надвива смъртния мъх.
В прошепнати страници зародиш се крие —
що съм аз, където нов живот се разкрие?“
„Аз съм дворец, дето тихи сърца скитат,
хиляди нови животи в мен се преплитат.
В прегръдки от хартия и светлина нежна —
що съм аз, пазител на съня и надеждата безбрежна?“
„До пулса на вярно сърце аз лежа,
ням обет, който разстоянието не може да спре в лъжа.
Пазя нежни желания в метална прегръдка —
що съм аз, талисман на любовната глътка“
„Тъмен като забравени среднощни морета,
нося империи в мълчаливи декрета.
Времето ме е целунало с кожа от сенки —
що съм аз, където се въртят изгубени векове и стъпенки?“
„Меч аз не държа, но всеки удар броя,
не коронясвам победител, но разкривам мощта му в боя.
В моите свитъци триумфът ти расте или гасне —
що съм аз, дето мери битките опасни?“
„Където дъбове древни шепнат в нощта,
а луната пази на сенките плътността.
За изгубени герои и тайни отколешни,
в шума на листата се разказват съдбите им днешни.
Що съм аз, легендата на тези гори?“
Следва продължение...
